Владимир Димитров: Всички 12 паметника на зографската фамилия Минови от село Галичник сега се въвеждат в научно обращение

23 февруари 2012 | 06:00 | Агенция "Фокус"

По повод представянето на книгата „Зографската фамилия Минови и тяхното стенописно наследство” Агенция„Фокус” разговаря с автора на книгата д-р Владимир Димитров – преподавател в департамент „История на културата” в Нов български университет.

Фокус: Г-н Димитров, това не е вашата първа публикация за зографската фамилия Минови, откъде дойде интересът Ви към тази фамилия?
Владимир Димитров: . Интересът ми към този материал и към тази фамилия датира още от студентските ми години. Като студент по История на изкуството, имах за задача да направя курсова работа за непубликуван възрожденски паметник. Така посетих църквата в дупнишкото село Тополница, от където произлиза моят род, и която се оказа е изписана от представители на зографския род Минови. Тогава установих, че за тях няма никаква сведения. Така, започвайки да издирвам други паметници от тези зографи в региона, попаднах на още десет църкви, изписани от представители на тази фамилия.
Фокус: С какво зографите от фамилията Минови са интересни и уникални?
Владимир Димитров: Първо те принадлежат към една група зографи, която се ситуира между високото изкуство на зографите от големите художествени центрове, като Захарий Зограф, Станислав Достоевски и на най-маргиналните зографи – тези, които рисуват в провинцията, в най-малките населени места, и които работят в един стил, който ние днес наричаме примитивно-наивен. Що се отнася до иконографската програма и репертоар, фамилия Минови включват някои много интересни сцени от българската история, например „Бунта на 52-мата преславски боляри“ и „Наказанието на княз Владимир“ – сцени, които нямат аналог в нашата живопис. Също така включват неизвестни и рядко визуализирани царе и патриарси, като цар Филарет и св. Стафан Даченски. Най-ранното изображение на св. цар Иван Шишманв стенната живопис е именно от фамилия Минови в село Тополница, Дупнишко.
Фокус: Как събрахте материал за книгата? Ходили ли сте на мястото, където зографите са живели и местата където са рисували?
Владимир Димитров: Бях на местата, където зографите са работили. Това са 12 села в района на Югозападна България - едната голяма група е в Дупнишко, а другата е в Благоевградско и Гоцеделчевско. В самото село Галичник, където са родени зографите, не съм бил. Днес селото се намира на границата между Македония и Албания и е слабо населено. Бях в село Каракьой, в което те се изселват, а то днес е останало на гръцка територия непосредствено до границата с България. Селото е напълно изоставено – останал е единствено на храма, който най-вероятно е изписан също от зографите Минови, но стенописите са почни на изцяло разрушени. В процеса на работата успях чрез да се свържа с потомката на рода Евгения Ковачева - правнучката на Теофил Минов. Родословното дърво и информацията за родовите отношения получих от нея. Във фамилната памет не се пази информация за това къде те са работели и кои паметници са изписвали.
Фокус: Какъв е бил техният род и какво е било населението в село Галичник?
Владимир Димитров: Населението в Галичник и района е било българско, но през средата на ХIХ век албанското население се увеличава. Поради кръвна вражда с албанци родът Минови се изселва през 1865 г. в село Каракьой, което днес се казва Катафито. В село Каракьой, а и околните села като Горно и Долно Броди е съществувала една малка локална школа, както от живописци, така и от дърворезбари и строители, които са работили в целия район на Югозападна България и Македония. Първият известен представител на рода е Яков, именно той се е преселил от Галичник. За него нямах никакви сведения преди да се свържа с наследниците. Според семейните спомени той също е зограф от Дебърската школа, а неговият син Мино, също зограф, дава името си на рода. От семейното предание се знае, че са работили само като зографи, няма сведения да са се занимавали с някаква друга дейност. За синовете на Мино – Марко и Теофил Минови също няма сведения да са се занимавали с друго освен със зографския занаят. Интересен е фактът, че синовете на Мино- Марко и Теофил, от които има запазени и до днес стенописи, взимат за съпруги - жени от съседното село Търлис, което днес също е в Гърция. Съпругата на Марко Минов е сестра на небезизвестните братя Гологанови. Единият от тях, Иван Гологанов, работи за Стефан Веркович при събирането на материали за сборника с народнопесенно творчество „Веда Словена”. Другият, Васил Гологанов, е бъдещият митрополит Теодосий, който е капукехая на Българската екзархия в Цариград по време на Руско-турската освободителна война, когато Екзарх Йосиф I пребивава за известно време в Пловдив, след войната съвсем за кратко е Скопски митрополит. В периода на Първата световна война е митрополит на новоучредената Маронийска митрополия, академик е в БАН. Умира в София през 1926 г.
Сред наследниците на Теофил Мино се запазва интереса към изкуството, но в рода има свещеници, учители, а днешните потомци, се занимават с по-точни науки, като математика и информатика, но някои от тях и рисуват. За по-големия от братята Марко Минов се знае единствено, че е починал от натравяне с бои. В процеса на работа по книгата попаднах на една църква, в която се оказа, че е работил неговият син, който се казва Мина Марков. След него дирите на този клон се губят.
Фокус: Какви традиции са повлияли на зографите от фамилията Минови?
Владимир Димитров: Дебърско-мияшката школа или център включва няколко села в това число и родното място на родоначалника та фамилията село Галичник. Няма данни за това кога, от кога и как се е формирал този художествен център, но той, както и другите големи художествени центрове – Тревненски, Самоковски и Бански се придържа към старите иконографски традиции. Част от майсторите зографи и марангози са получили своето образование на Света Гора. Както споменах в района Каракьой и околните села също има не една фамилия, която се занимава с живопис и дърворезба, но те също са носители на старите иконографски традиции и новият възрожденски стил. Допускам, че влияние върху зографите за по-специалните сцени в техния репертоар, като тези от българската история, са повлияни най-вече от семейството - именно от фамилията Гологанови и по по-специално от митрополит Теодосий, както и от пременената историческа ситуация. В годините, когато те работят, няма школа, в която те да се обучават. Те възпроизвеждат видени образци и модели, като Рилския манастир, манастирите на Света гора и от иконографските наръчници наречени – ерминии.
Фокус: С какво се е занимавало населението на село Галичник и на околията по това време?
Владимир Димитров: Галичник е планинско село, неговите жители са се занимавали е най-вече с търговия, скотовъдство и кираджйство. В района на Каракьой също се прехранват със скотовъдство, дори голяма част от мъжете са се грижили за стадата на манастирите в Света гора, което им дава пряк достъп до тях.
Фокус: Заможно ли е било населението?
Владимир Димитров: Първите спомоществователи, големите ктитори, които финансират изграждането и възобновяването на църкви и манастири, са били представители на средите, които са се занимавали със скотовъдство - джелепите. От такъв род е и един от родоначалниците на нашето възраждане – св. Софроний Врачански. Да, джелепите и търговците са били по-заможни в сравнение с населението, което се занимава със земеделие.
Фокус: До къде стигат в географско отношение майсторите в своята работа и какви са най-значимите паметници, които са оставили?
Владимир Димитров: В книгата съм се спрял само на паметниците, които се намират на територията на съвременна България. Известни са ми още един-два паметника на територията на Македония и Гърция, с които не съм се занимавал специално, а съм ги оставил за следващ етап на своето проучване. Паметниците са две големи групи - едната е в района на Дупница, това са селата Тополница, Червен брег, Палатово и гр. Сапарева баня. Другата голяма група е в Гоцеделчевския регион, това са селата Долен, Тешово, Лъки, Бельово. Работили ас и в района на Мелник и Петрич - старата църква в Рупите, Капатово църквата в село Златолист. Има и един паметник, който е малко по-встрани, това е село Багренци, Кюстендилско.
Част от паметниците са цялостно изписани – Тополница, Тешово, Бельово, Долен, Златолист, а други имат само частична живописна украса – Лъки, Багренци, Капатово. За съжаление повечето стенописи са в лошо състояние. Безспорно най-представителен от всички тях е храмът „Св. Димитър” в село Тешево, Гоцеделчевско, в него те са оставили и своите автопортрети, както и портрети на ктитора и черкваря при храма. Автопортретуването не е разпространено особено много. Захарий Зограф оставя няколко свои автопортрета, както и друг представителна Самоковската школа – Захарий Попрадойков.Освен църквата в Тешево,специално внимание трябва да се обърне на два храма с един патрон– „Св. Никола“ в Долен, и „Св. Никола“ в Тополница.
Фокус: Има ли нещо по-особено или забележително в автопортрета на зографите?
Владимир Димитров: Всички знаем автопортретите на Захарий Зограф от Бачковскитя и Троянският манастири, където той се рисува в богато чорбаджийско облекло. Захари Попрадойков, който изписва своя автопортрет десетилетие преди Минови, се рисува с европейски дрехи, а Никола Образописов се портретува с военна униформа. Минови изработват своят портрет облечени с традиционното облекло на хората в тези години – бащата е с калпак, а синовете с фесове. Всъщност това е единственият групов автопортрет на зографи от годините на Българското възраждане.
Фокус: За кого би представлявал интерес едно такова изследване като книгата „Зографската фамилия Минови и тяхното стенописнонаследство” и кои са новите елементи в нея?
Владимир Димитров: Целият материал, който е включен в книгата, е изцяло нов. Преди отпечатването на тази книгата литературата за братята Минови и за изработените от тях стенописи можеше да бъде събрана на една стандартна страница от няколко съчинения на Асен Василиев, който е публикувал кратки сведения за тях и автопортретът им. През последните години и аз имах няколко предварителни публикации, който сега съм събрал в монографията. Благодарение на това изследване стенописното наследство на зографите Минови получава своето заслужено място в историята на българското изкуство. Книгата е съставена то обширна монографична част, албум с илюстрации, както и каталожна част, в която подробно са описани всички стенописи, тоест стенописите на всички тези 12 храма сега се въвеждат в научно обръщение. Смятам, че тази книга ще бъде полезно четиво, както за специалистите изкуствоведи и студенти по история на изкуството, така също и за историци, богослови, краеведи,за работещите в сферата на културното наследство и културния туризъм, за любителите на пътешествия и за тези който искат да научат нещо ново за своя роден край.
Фокус: Какво е място на фамилия Минови в зографската ни традиция и може ли да се каже, че те са нивото на Захари Зограф или други зографи?
Владимир Димитров: Това което отличава зографите от рода на Мино са нововъведенията в иконографския репертоар. В стилово отношение работата им като зографи ги поставя в една междинна позиция. Мога да ги поместя между известните имена от големите художествени центрове, като Христо Димитров, Димитър Христов, Захари Зограф или, Тома Вишанов-Молера, и групата на най-нешколуваните и наивни зографи, като Коста Геров Антикаров, Михалко Голев и Димитър Сирлещов.
Фокус: Кои са най-интересните акценти, на които се натъкнахте, докато писахте книгата?
Владимир Димитров: Тази книга е плод на дългогодишна целенасочена работа. Провел съм многобройни теренни проучвания, записах много разкази и предания за строежа на храма за възникване на селото и пр. Най-важното за мен бе работата с рядко срещаните сцени, сюжети и светци. Това, което съм се опитал да докажа в книгата, е, че литературният източник за сцените от българската история са трудовете на първия академично образован български историк - Спиридон Палаузов.
Фокус: Т. е., те са намирали начини и модели, за да работят на ниво?
Владимир Димитров: Занимавал съм се подробно с литература, която се е четяла и разпространявала по това време. Допускам, че е напълно възможно трудовете на Спиридон Палаузов, да са достигнали до тях и очевидно те са били достатъчно образовани, за да четат подобна литература. Роднинските им връзки са били на достатъчно високо ниво, за да могат да имат достъп до елитна литература и тя да бъде източник, който да служи за основа на нововъведенията в техните стенописи.
Красимира ГЕОРГИЕВА