Академик Антон Дончев: Не може заради дребни неприятни факти, които са петна по ризата на Светата църква, да плисваш отгоре й цели ведра с мръсотия

10 януари 2012 | 13:13 | Агенция "Фокус"

Писателят академик Антон Дончев пред Агенция „Фокус”.

Фокус: Академик Дончев, какво Ви накара да се присъедините към групата интелектуалци, които изпратиха подписка до медиите и до Светия синод в подкрепа на Българската православна църква?
Антон Дончев: Става дума за тревога за несъразмерността на този шум или атака – не знам как да го нарека – които медиите изразяват по повод някои явления в нашия обществен живот. Става въпрос и за липсата на уважение към това, което представлява църквата и към нейното значение за нашия народ и за човека по целия свят. Това не е нормално. Съществува църква, която пронизва живота на човечеството и която е стожер на нашата народност. Съществуват и хората, които в различни периоди на живота на тази църква по един или друг начин я изразяват. Не може заради грешките на живи хора, да бъде атакувана цялата институция. Ние присъстваме на атака срещу цялата институция. Съществува една нездрава възбуда по повод на нещо, което може да бъде разгледано много по-хладнокръвно, по-човешки и с разбиране много повече.
Фокус: Кое ви възмути, за да се обявите в подкрепа на църквата?
Антон Дончев: Мен ме тревожи, не ме възмущава. Всеки от нас разполага със съвършено ограничена възможност да получава и обработва информация. То е като храната. Ние, хората, които можем да даваме информация, много трябва да внимаваме какво даваме на своите ближни и също трябва да внимаваме какво ядем. Когато имате една национална маса и на нея ви дават ядене, вие щете нещете го ядете, защото то е сложено на масата. При това, което се случва в България и при тревогите, които има нашият народ в момента, проблемите на църквата да ги кажеш по такъв начин и да накараш отделния човек от 24-те часа, с които разполага, два часа да се занимава с някакъв второстепенен проблем не на църквата, а на някой от църквата - това просто е неправилно. Не можеш да даваш на хората да ядат камъни. Това не е правилно, както не е правилно да замеряш с камъни служителите на църквата. По никакъв начин не ми е дошло на ума да ги нарека безгрешни. Самото поведение на българската църква в момента е далеч от това, което тя трябва да бъде и което би могла да бъде. Извинете, но църквата даде на българския народ Свети Климент, даде Борис I, Отец Паисий, Презвитер Стефан… Нашата църква е един от спасителите на българските евреи. В момента ние не я виждаме да играе тази роля, която по начало й е дадена от обществото и от историята. Не го забелязваме това нещо. Но не може с дребни факти, които по начало са неприятни и са петна по ризата на Светата църква, да плисваш отгоре й цели ведра с мръсотия.
Фокус: Как църквата се промени през последните 20 години и дали успя да се отърси от нейната обвързаност със структурите на бившата Държавна сигурност?
Антон Дончев: Оценката на ролята на Държавна сигурност и последиците от нейното присъствие в българския живот е проблем, който трябва да бъде оценяван много внимателно, много спокойно и без афекти. Има хора, засегнати от Държавна сигурност. Моят баща беше изведен от къщи за Народния съд, аз самият също мога да кажа какво съм преживял и какво е преживяло моето семейство. Това е нещо, което трябва да бъде решено и от отделния човек, и от цялото общество. Основната формула е, че всичко е проблем на хората, защото всичко се прави от хора. Държавна сигурност са били хора, църквата представлява хора, направени от плът. Господ ги е направил от кал. Поопекъл ги е малко и като завали дъжд, отдолу започват да се образуват локви. Тези неща трябва да бъдат разглеждани по-хладнокръвно и по-спокойно, а не емоциите да вземат връх над разума. Какво е направила църквата за 20 години? Първо проблемът е за хората на църквата, защото тя няма хора, няма монаси. Имаме манастири, които са слава и величие на България. Когато моята баба е живяла в една землянка, жилавата ми баба, която ме е отгледала, е живяла в една дупка в земята, тогава българският народ е направил Рилския манастир, направил е Зографския манастир. Но той преди да го направи, го е видял. Поставил си е за задача да го направи и го е направил. Църквата в момента не може да намери достатъчно хора, които да служат на идеята на Бога. Няма защо да се лъжем, тя не заема в българския обществен живот мястото, което би трябвало да заема. То е път на човека към Бога, който продължава и в наши дни. Някой трябва да носи торбата и някой трябва да тропа с тояжката си по този път. Мъчи се църквата какво да прави. Там има много светли личности, има много интересни хора, мъчат се те да направят нещо, но и обществото не им протяга ръка. Гледат в ръцете свещеничеството, но не, за да получат благослов, а да ги погледат какво държат - пари ли има в ръката им, камък ли има. Липсва бистрота, яснота и светлина по проблемите на българската църква. Ние се занимаваме повече с нея, отколкото с проблемите на българското образование. От нашето образование, нашите училища и учители зависи настоящето и бъдещето на нашия народ. Извинявайте, но тези страници, които се хабят по вестниците и тия минути, които се хабят по електронните медии, дайте ги на училищата, дайте ги на учениците, дайте ги на целия този народ, който трябва да се превърне в ученик. Нашите лекари трябва да усвоят последните методи, които медицината е открила. Нашите учители трябва да си научат предметите. Той преди 30 години свършил физика и математика и сега предава физика и математика, ами тя не е същата.
Фокус: Същата логика не е ли валидна и за свещениците?
Антон Дончев: Логиката е същата, но в църквата има неща, които не се променят като в науката. Има постулати и крайъгълни камъни, които не могат да се отместят. Църквата не може да си смени мнението по някои въпроси. Тя не е наука.
Фокус: Но само за няколко дена тя си смени мнението по въпроса за ин витро процедурата?
Антон Дончев: Отношението на църквата и на хората, които в момента я ръководят, към обществения живот може да се сменя, но освен нашата православна българска църква, съществуват и други, например могъщата католическа църква. Тя също има отношение към тези проблеми. Църквата може да си сменя становищата, защото това са хора. Освен това по този въпрос логиката върви до едно място. Някои неща не могат да бъдат прекрачени. Не може църквата да се обяви против самата себе си. Най-важното за хората, които се занимават с това нещо, е - нека да четат книги. Нека да разберат за какво става дума. Не може млади хора, които са прочели една-две книжки или не са прочели нищо, да вземат отношение към неща, с които човек се занимава от хиляди години. Да вземат да прочетат Свети Августин, Тома Аквински, житието на Кирил или житието на Климент. Ние съществуваме като нация, благодарение на това, че църквата е превърнала словото в живот. Ние сме създадени от свещеното слово.
Фокус: Как тогава си обяснявате големия брой новини в последните седмици, които обрисуват българската църква в негативна светлина? Това случайно съвпадение ли е или някакъв „заговор”?
Антон Дончев: Да не употребяваме думата заговор и да не употребяваме думата съвпадение. Съществуват настроения в обществото, които в един момент, когато им се даде възможност, избуяват. Лично аз не смятам, че съществува някакъв център, който се занимава с това, въпреки че имам приятели, които смятат, че има хора, на които това им е работата – да атакуват образа на църквата и да намалят нейното влияние между хората. Аз не смятам така. Този тон, това, което се получава, не отговаря на мястото, което явлението заема в историята на българската църква. И по този начин то измества в съзнанието на хората неща, които са много по-важни, защото част от нещата са клевети. Липсва абсолютно всякакво равновесие между оценката на това, което прави църквата, на тези светли изблици, които все още ги има и това, което е петна върху една риза, която вече не е бяла, но все пак е риза върху тялото на Светата църква.
Фокус: Във вашите романи темите за църквата и за вярата заемат важно място. През призмата на минало ще успее ли, според Вас, българската църква да заеме полагащата й се роля?
Антон Дончев: Има едно търсене на човешкия дух на Бог, което пронизва цялата история на човечеството. Църквата е институция, която се мъчи да овладее това чувство или тая вода, тоя поток, тоя водопад и по някакъв начин да го анализира. В момента това търсене на Бога е по-силно, отколкото вчера. По тази причина можем да кажем, че Бог се връща в живота на хората. Могат да го наричат Исус, могат да го наричат Аллах, но Бог се връща и ние трябва да го посрещнем. Ние трябва да го посрещнем в България, както го посрещат в Иран, както го посрещат в Египет. Давате ли си сметка, че в момента в Египет 65% или две трети от населеното гласуват за Бог или гласуват за хората, които се представят за представители на Бога? Какво означава това? Това означава, че на хората им трябва Бог. Аз мога да добавя, че на науката също й трябва Бог, защото в своите пътища тя върви, върви, върви и накрая стига до един връх. Като се катери нагоре, вижда връх по-висок от Еверест и казва: „Трябва да има Бог, не можем да се качим на този връх”. Хубаво, направихме големия взрив. Добре, какво беше преди големия взрив? Добре, имаше информация в първичната клетка. Колко информация имаше в първичната клетка? Не може да бъде затъмнен този фар, този прожектор. Могат да го калят, могат да хвърлят каквото се сетят. Човек търси Бога, човек се страхува от смъртта, човек търси смисъла на своето съществувание и се мъчи да се научи по какъв начин да живее, за да бъде по пътя, показан му от Бога. Не могат да се спрат тези неща. Няма кой да ги спре. Каквото и да направят, каквито и клевети да има, това ще си остане. И вместо да го засипваме с кал, по-добре да го очистим с чиста вода.
Фокус: Дали пишете нещо в момента и какви теми Ви вълнуват?
Антон Дончев: Пиша. Полечка лечка пиша книга за траките и македонците, в която действието се развива 300 години преди Христа, защото смятам, че ние трябва да приемем, признаем и защитим това, че сме преки потомци на траките. Не случайно съм написал тази книга за хан Аспарух и там третият герой е жрецът Терес („Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” – бел.ред.). Смятам, че жрецът Терес живее още в българския народ и ние просто сме длъжни да защитим паметта му. Да признаем, че сме и траки, освен прабългари и славяни, да обявим цялото това наследство за наше и да го защитим.
Красимира ГЕОРГИЕВА