Агенция „Фокус” разговаря с големия сръбски режисьор Горан Паскалевич, който представи филма си „Буре барут” на тазгодишния филмов фестивал София филм фест. Паскалевич има повече от 40 документални, игрални и късометражни филма, както и множество награди от големите кинофестивали по света. Сред филмите му са - „Буре барут” (1998), „Как Хари се превърна в дърво” (2001), „Сън в зимна нощ” (2004), „Оптимисти” и др. Фокус: Г-н Паскалевич, трудно ли е да бъдеш режисьор от Балканите?
Горан Паскалевич: Мисля, че един добър филм може да се гледа и при нас, и на Запад. Хората не са много различни. Всички имат подобни проблеми. Когато правя филм, аз не го правя, за да се харесва на Запад, а го правя много искрено. Не търся локалния хумор и начин на говорене, а търся теми, които са общочовешки. Търся и добри актьори. Филмът „Буре барут” например е показван в Америка с много голям успех в над 200 града. Те не са разбрали балканската атмосфера, но филмът носи идеи, които са разбираеми навсякъде. На премиерата в Ню Йорк ми казаха, че филмът е валиден за там, както и за Бронкс. Хората там са същите. Когато тръгвам към някой проект, аз не търся политическата тема. Политиката се появява вътре в самия филм. Когато правих филма „Сън в зимна нощ”, в който се разказва за момиче болно от аутизъм, смятах, че това е голяма тема, защото цялата моя страна е болна от аутизъм. Мисля, че сме изпаднали в някакъв колективен аутизъм. Това е един интимен разказ, който е метафора на цялата държава.
Фокус: Защо Балканите са известни като бурето с барут на Европа?
Горан Паскалевич: Балканите са специфична територия в Европа, защото са на границата между два свята. Били са на границите между различни империи – Османската империя, Византия и сега също. В такова културно разнообразие, което е много позитивно и креативно, има голяма опасност да са появи национализъм, защото заедно живеят различни националности и религии – ортодоксални християни, мюсюлмани, католици. Ако израсте национализъм има опасност той да доведе до война и страдания за хората. Когато Милошевич сдаде властта в Сърбия в страната властваше див национализъм. Тогава на хората се казваше, че всички останали са виновни за това, че живеем лошо. Най-просто е ситуацията да се обясни по този начин на хората - вие сте сърби, вие сте най-добри и най-хубави, а всички останали са виновни, че вие живеете лошо. Когато някой ти даде такава формула, ти почваш да вярваш. Мислиш, че е вярно, че щом си сърбин, ти си по-добър от другите. Този национализъм прерасна в екстремни изяви и доведе до експлозия.
Фокус: С какъв успех филмът „Буре Барут” е представян в Америка?
Горан Паскалевич: Филмът взе наградата на критиката, както и други награди на фестивалите в Америка. Имаше много голям успех. Във филма има насилие, но не американският тип насилие с много кръв и куршуми. Филмът показва атмосферата на насилие, която беше в Сърбия преди края на Милошевич. Това не е директен политически филм, а по-скоро е политическа метафора. Във филма има насилие, което води до страх между приятели. Насилие, което присъства навсякъде, и хората се страхуват във всяка една минута. Във филма са събрани най-добрите сръбски актьори от края на 90-те години на миналия век - Мики Манойлович („Баща в командировка”, „Ъндърграунд”), Лазар Ристовски („Ъндърграунд”) и др. В Сърбия филмът беше гледан от 600 хил. души. Критиката каза, че искам да покажа Сърбия в лоша светлина. Имаше добри и лоши отзиви, но без никаква реклама в Сърбия залите бяха пълни.
Фокус: Как успехът на „Буре барут” повлия на кариерата ви?
Горан Паскалевич: Следващият филм, който снимах беше „Как Хари се превърна в дърво”, който беше сниман в Ирландия.
Фокус: Какви теми ви вълнуват в момента?
Горан Паскалевич: Интересува ме още темата за Милошевич и за национализма. Мисля, че все още има какво да се каже по нея. Мисля, че сърбите не са достатъчно самокритични за събитията в бивша Югославия. Отказваме да разберем, че Милошевич не е бил сам, а ние сме го избирали. На първите избори за него гласуваха над 85% от хората, на вторите 75%. Той не е бил сам, а просто направи атмосферата, за да бъде избран. Днес, ако питате някой сърбин, ще ви каже, че никой не е гласувал за Милошевич. Как може да бъде избран той, ако това е така. Трябва да признаем, че и ние носим вина за това, което се случи. Когато беше обсадата на Сараево през 1992 година, аз се срамувах за това, което се случва. Аз не бях виновен за това, че някой в мое име и в името на моя народ напада Сараево. В същото това време хората в Белград си седяха по кафетата, пиеха си кафе, капучино и обсъждаха какво става. Трябва да бъдем честни и да си признаем собствената вина. На мен като режисьор ми казват – „ти трябва да покажеш хубавата страна на Сърбия, а не лошата, ти не си патриот”. Но, според мен, не е патриотизъм да лъжеш. Патриотизмът означава нещо друго. Това означава, когато видиш нередности, да ги покажеш, да се види къде са грешките, те да се избегнат и да бъдем по-добре. Моята работа е да показвам какво не върви в моята страна, а не в някоя друга страна. Лесно се говори за друг народ. Холокоста е друга тема, която ме интересува. Младото поколение, което изписва пречупени кръстове и има ултранационалистически възгледи ме притеснява. Предстои ми да снимам филм по темата, който ще бъде копродукция между Франция, Сърбия и Германия. Страхувам се, че национализмът се завръща навсякъде в Европа. Европа води дясна политика, но ние не сме толерантни, мразим се едни други. На много места се появяват групи от млади хора, които носят пречупения кръст. Това е нова опасност. Искам да се върна назад и да направя филм, който да говори за това. Днес правителствата в условия на криза не осъзнават нуждата от култура и първото нещо, за което съкращават разходите, това е културата. Те не разбират, че в културата се крие оцеляването, защото това е националната идентичност, а без нея ние не можем да оцелеем като нация. Политиците не мислят за това. За тях е важно как да сложат достатъчно пари в джоба си и как да останат по дълго на власт. Първите съкращения на бюджета са винаги за сметка на културата.
Фокус: С какво се отличава сръбският хумор?
Горан Паскалевич: Черният хумор е типичен за сръбското кино. Това е наша отлика, че можем да се смеем и когато е най-трудно.
Фокус: Кога балканските страни ще бъдат с достатъчно самочувствие сред останалите в Европа?
Горан Паскалевич: Необходимо е да мине време. Най-големият проблем на Балканите, според мен е корупцията. Това е проблем и при вас и при нас. Тя идва и от комунистическото възпитание, според което не можеш да работиш и да си успешен, ако не си член на партията. Важното е да си откраднал някакви пари и да имаш пари. Поради ужасните размери на корупция ние не сме се научили да работим. В една фабрика в Сърбия направиха тест на работниците. Според него този, който работи повече и по-качествено, ще получава и по-голяма заплата от останалите. Работниците трябваше да бъдат тествани периодично. От 1500 работника 200-300 са се отказали да бъдат тествани и са предпочели да получават по-ниски доходи. Ние не искаме да работим за голяма заплата. Хората у нас са свикнали да пият кафе, бавно и спокойно. Това е манталитет, който не е нито български, нито сръбски или Балкански – той идва от историята. От една страна е останал от Османската империя, а от друга от комунизма. Хубавото е, че имаме много време за себе си. Друго, което ни характеризира всички на Балканите е, че търпим много неправдата. В кафетата сме страшни революционери, а когато излезем от там, ни няма никакви. В Сърбия хората търпяха по същия начин през 1993 г., а това беше катастрофа. Те не излязоха на улицата да протестират срещу режима тогава. Във Франция за нещо много по-малко хората излизат на улицата и властта пада.
Фокус: Кои са новите бурета с барут?
Горан Паскалевич: Северна Африка и Близкия Изток са новите бурета с барут, но те се взривяват на социална основа, а не на национална. Надявам се това да не се прехвърли и в други мюсюлмански държави като Иран.
Красимира ГЕОРГИЕВА
Няма коментари:
Публикуване на коментар