Западът не е запознат с положението в бившите социалистически страни и е важно за България да помисли как ще се представи пред това, което наричаме Запад. Това каза пред Агенция "Фокус" големият британски режисьор Тони Палмър, гост на тазгодишния София филм фест.
Ваш проблем е как ще се представите, защото ние не знаем много за вас. Всичко, което знаем за Източна Германия, е Щази. Това е първата реакция, която ни идва на ум, когато чуем Източна Германия. Първото схващане за Полша е – Лех Валенса и неговите усилия. Ние не знаем нищо за България”, посочи Палмър. „Знам, че пътищата ви се нуждаят от ремонт, знам, че трамваите ви трябва да бъдат върнати в Москва, откъдето идват. Трябва да разрешите икономическите си проблеми, но любопитното е, че ако похарчите някакви пари за културни проекти, с които да представите лицето си на Запада, ще бъде важно за вас”, каза Палмър. По думите му, едва през последните 20 години Западът започва да разбира повече за Източна Европа, освен фактът, че там живеят общества, които са били доминирани от комунизъм. „Това е резултат най-вече на невежество, отколкото на нещо друго. Ако сте в Лондон и планувате да отидете на почивка, вие не бихте се сетили да пътувате в София. Това също е една от причините. Аз изобщо не бях запознат с Пловдив, докато Стефан Китанов не ми го показа. Той е много, много красив, особено стария град. Подобен е примерът с Рилския манастир”, обясни режисьорът. По думите му, за да се променят нещата, трябва да мине време и ще са необходими няколко поколения. „Вие не можете да очаквате за една нощ хората на Запад да разберат, каква очарователна страна е България”, каза Тони Палмър. „Когато видях хотел „Шератон”, което беше първото нещо, което видях в България, забелязах огромна джамия в ляво. Изненадах се, защото мислех, че това е православна държава. Просто ние не разбираме изцяло историята на този регион”, допълни режисьорът.
Красимира ГЕОРГИЕВА
Агенция „Фокус” разговаря с големия сръбски режисьор Горан Паскалевич, който представи филма си „Буре барут” на тазгодишния филмов фестивал София филм фест. Паскалевич има повече от 40 документални, игрални и късометражни филма, както и множество награди от големите кинофестивали по света. Сред филмите му са - „Буре барут” (1998), „Как Хари се превърна в дърво” (2001), „Сън в зимна нощ” (2004), „Оптимисти” и др.
Фокус: Г-н Паскалевич, трудно ли е да бъдеш режисьор от Балканите?
Горан Паскалевич: Мисля, че един добър филм може да се гледа и при нас, и на Запад. Хората не са много различни. Всички имат подобни проблеми. Когато правя филм, аз не го правя, за да се харесва на Запад, а го правя много искрено. Не търся локалния хумор и начин на говорене, а търся теми, които са общочовешки. Търся и добри актьори. Филмът „Буре барут” например е показван в Америка с много голям успех в над 200 града. Те не са разбрали балканската атмосфера, но филмът носи идеи, които са разбираеми навсякъде. На премиерата в Ню Йорк ми казаха, че филмът е валиден за там, както и за Бронкс. Хората там са същите. Когато тръгвам към някой проект, аз не търся политическата тема. Политиката се появява вътре в самия филм. Когато правих филма „Сън в зимна нощ”, в който се разказва за момиче болно от аутизъм, смятах, че това е голяма тема, защото цялата моя страна е болна от аутизъм. Мисля, че сме изпаднали в някакъв колективен аутизъм. Това е един интимен разказ, който е метафора на цялата държава.
Фокус: Защо Балканите са известни като бурето с барут на Европа?
Горан Паскалевич: Балканите са специфична територия в Европа, защото са на границата между два свята. Били са на границите между различни империи – Османската империя, Византия и сега също. В такова културно разнообразие, което е много позитивно и креативно, има голяма опасност да са появи национализъм, защото заедно живеят различни националности и религии – ортодоксални християни, мюсюлмани, католици. Ако израсте национализъм има опасност той да доведе до война и страдания за хората. Когато Милошевич сдаде властта в Сърбия в страната властваше див национализъм. Тогава на хората се казваше, че всички останали са виновни за това, че живеем лошо. Най-просто е ситуацията да се обясни по този начин на хората - вие сте сърби, вие сте най-добри и най-хубави, а всички останали са виновни, че вие живеете лошо. Когато някой ти даде такава формула, ти почваш да вярваш. Мислиш, че е вярно, че щом си сърбин, ти си по-добър от другите. Този национализъм прерасна в екстремни изяви и доведе до експлозия.
Фокус: С какъв успех филмът „Буре Барут” е представян в Америка?
Горан Паскалевич: Филмът взе наградата на критиката, както и други награди на фестивалите в Америка. Имаше много голям успех. Във филма има насилие, но не американският тип насилие с много кръв и куршуми. Филмът показва атмосферата на насилие, която беше в Сърбия преди края на Милошевич. Това не е директен политически филм, а по-скоро е политическа метафора. Във филма има насилие, което води до страх между приятели. Насилие, което присъства навсякъде, и хората се страхуват във всяка една минута. Във филма са събрани най-добрите сръбски актьори от края на 90-те години на миналия век - Мики Манойлович („Баща в командировка”, „Ъндърграунд”), Лазар Ристовски („Ъндърграунд”) и др. В Сърбия филмът беше гледан от 600 хил. души. Критиката каза, че искам да покажа Сърбия в лоша светлина. Имаше добри и лоши отзиви, но без никаква реклама в Сърбия залите бяха пълни.
Фокус: Как успехът на „Буре барут” повлия на кариерата ви?
Горан Паскалевич: Следващият филм, който снимах беше „Как Хари се превърна в дърво”, който беше сниман в Ирландия.
Фокус: Какви теми ви вълнуват в момента?
Горан Паскалевич: Интересува ме още темата за Милошевич и за национализма. Мисля, че все още има какво да се каже по нея. Мисля, че сърбите не са достатъчно самокритични за събитията в бивша Югославия. Отказваме да разберем, че Милошевич не е бил сам, а ние сме го избирали. На първите избори за него гласуваха над 85% от хората, на вторите 75%. Той не е бил сам, а просто направи атмосферата, за да бъде избран. Днес, ако питате някой сърбин, ще ви каже, че никой не е гласувал за Милошевич. Как може да бъде избран той, ако това е така. Трябва да признаем, че и ние носим вина за това, което се случи. Когато беше обсадата на Сараево през 1992 година, аз се срамувах за това, което се случва. Аз не бях виновен за това, че някой в мое име и в името на моя народ напада Сараево. В същото това време хората в Белград си седяха по кафетата, пиеха си кафе, капучино и обсъждаха какво става. Трябва да бъдем честни и да си признаем собствената вина. На мен като режисьор ми казват – „ти трябва да покажеш хубавата страна на Сърбия, а не лошата, ти не си патриот”. Но, според мен, не е патриотизъм да лъжеш. Патриотизмът означава нещо друго. Това означава, когато видиш нередности, да ги покажеш, да се види къде са грешките, те да се избегнат и да бъдем по-добре. Моята работа е да показвам какво не върви в моята страна, а не в някоя друга страна. Лесно се говори за друг народ. Холокоста е друга тема, която ме интересува. Младото поколение, което изписва пречупени кръстове и има ултранационалистически възгледи ме притеснява. Предстои ми да снимам филм по темата, който ще бъде копродукция между Франция, Сърбия и Германия. Страхувам се, че национализмът се завръща навсякъде в Европа. Европа води дясна политика, но ние не сме толерантни, мразим се едни други. На много места се появяват групи от млади хора, които носят пречупения кръст. Това е нова опасност. Искам да се върна назад и да направя филм, който да говори за това. Днес правителствата в условия на криза не осъзнават нуждата от култура и първото нещо, за което съкращават разходите, това е културата. Те не разбират, че в културата се крие оцеляването, защото това е националната идентичност, а без нея ние не можем да оцелеем като нация. Политиците не мислят за това. За тях е важно как да сложат достатъчно пари в джоба си и как да останат по дълго на власт. Първите съкращения на бюджета са винаги за сметка на културата.
Фокус: С какво се отличава сръбският хумор?
Горан Паскалевич: Черният хумор е типичен за сръбското кино. Това е наша отлика, че можем да се смеем и когато е най-трудно.
Фокус: Кога балканските страни ще бъдат с достатъчно самочувствие сред останалите в Европа?
Горан Паскалевич: Необходимо е да мине време. Най-големият проблем на Балканите, според мен е корупцията. Това е проблем и при вас и при нас. Тя идва и от комунистическото възпитание, според което не можеш да работиш и да си успешен, ако не си член на партията. Важното е да си откраднал някакви пари и да имаш пари. Поради ужасните размери на корупция ние не сме се научили да работим. В една фабрика в Сърбия направиха тест на работниците. Според него този, който работи повече и по-качествено, ще получава и по-голяма заплата от останалите. Работниците трябваше да бъдат тествани периодично. От 1500 работника 200-300 са се отказали да бъдат тествани и са предпочели да получават по-ниски доходи. Ние не искаме да работим за голяма заплата. Хората у нас са свикнали да пият кафе, бавно и спокойно. Това е манталитет, който не е нито български, нито сръбски или Балкански – той идва от историята. От една страна е останал от Османската империя, а от друга от комунизма. Хубавото е, че имаме много време за себе си. Друго, което ни характеризира всички на Балканите е, че търпим много неправдата. В кафетата сме страшни революционери, а когато излезем от там, ни няма никакви. В Сърбия хората търпяха по същия начин през 1993 г., а това беше катастрофа. Те не излязоха на улицата да протестират срещу режима тогава. Във Франция за нещо много по-малко хората излизат на улицата и властта пада.
Фокус: Кои са новите бурета с барут?
Горан Паскалевич: Северна Африка и Близкия Изток са новите бурета с барут, но те се взривяват на социална основа, а не на национална. Надявам се това да не се прехвърли и в други мюсюлмански държави като Иран.
Красимира ГЕОРГИЕВА
По повод адекватната реакция на населението при бедствия и екстремни ситуации, Агенция „Фокус” разговаря с инспектор Аделина Тодоровска – началник сектор "Консултативна психология" от Института по психология на МВР.
Фокус: Г-жо Тодоровска, каква е най-адекватната реакция на населението при бедствия и екстремни ситуации?
Аделина Тодоровска: Към МВР има изграден Оперативен щаб за управление при кризи, с постоянно ръководство и инструкция за процедурите на действие. Тази инструкция регламентира взаимодействието между различните институции при условия на бедствие или други кризисни ситуации, засягащи голяма част от населението. Има постоянно ръководство и подготвени екипи за реагиране в такива ситуации - централен и регионални екипи, т.е.моделът е екстраполиран по места в цялата страна. В този смисъл най-адекватната реакция в такава ситуация е населението да се довери и да се съобрази с действията и разпорежданията на екипите от оперативния щаб, които ще реализират спасителните операции. Това е най-добрият начин да се избегне масовата паника, хаос и безредие, което представлява втората по степен заплаха, след непосредствената причина за кризата. Внасянето на ред и избягването на хаоса имат определящо значение, при осигуряване на необходимите мерки за излизане от кризисната ситуация.
Фокус: Адекватно ли според вас реагираха японците на земетресенията и последвалите събития?
Аделина Тодоровска: Японците са респектиращ модел за справяне с такава ситуация. Това е заложено в националната им култура – респект към природните стихии и генерализирана нагласа, да не драматизират проблемите, върху чиито произход те нямат контрол. Благодарение на това, те са по-ефективни в решаването на възникналите реални проблеми; наясно са, че всичко е въпрос на техните усилия и конструктивни действия. Освен това японците са планиращи хора, мислят в перспектива и се подготвят за възможните трудности. И нещо много важно, на което западните медии съвсем основателно обръщат внимание - за разлика от обичайното при такива мащабни бедствия, в Япония сега няма спекула, няма грабителство, няма престъпност. Японците са ориентирани към това да си помагат. Опитът показва, че най-структурирани в такива ситуации са действията на хората, които мислят повече за другите, отколкото за себе си, за тези, които са по-безпомощни – деца, възрастни, хора в неравностойно положение. В този смисъл японците дават пример за високо човешко достойнство. От това ние можем много да се учим.
Фокус: Хората в България започнаха масово да купуват йодни продукти след сигналите за радиация. Имаше параноя, че радиацията може да стигне до нас? Как ще коментирате?
Аделина Тодоровска: Обикновено свързваме тези реакции със събитията от миналото, когато през 1986 г. Чернобилската катастрофа и заплахата за здравето не бяха адекватно отразени в медиите. Хората помнят и сега не вярват. Липсата на доверие е в основата на възникващата параноя. За съжаление ние трудно се доверяваме на институциите. Склонни сме да се доверяваме само на себе си – спасяваме се поединично. Това е вече национална култура и ще бъде сериозен проблем, ако трябва да преживеем ситуация на масово бедствие. Ние приемаме държавата като нещо отделно от нас и гледаме на институциите с подозрение. А институциите възникват за да удовлетворят някакви обществени нужди, за да ги обезпечат. Причината за това разделение и недоверие между институции и граждани не е само в нас – гражданите.
Фокус: Последните дни до нас достига информация, че макар и в малки количества радиацията е стигнала до България. Какво ще посъветвате хората предвид адекватната им реакция към събитията?
Аделина Тодоровска: Бих посъветвала хората да мислят и да живеят здравословно. Имам предвид - да се концентрират върху своето настояще, да дават най-доброто от себе си и да са оптимисти. Това, което не зависи от нас, не зависи. Но за много неща, които ни се случват сме отговорни и в това трябва да съсредоточим силите си. Вероятно кутия цигари на ден е по-опасна за здравето от радиацията, идваща от Япония.
Фокус: Имаме ли ние българите култура на поведение при бедствия?
Аделина Тодоровска: Както споменах, ние не вярваме в институциите и сме склонни да се справяме всеки за себе си. Това е предпоставка за възникване на хаос, което може да има фатални последици тогава, когато координацията в действията на много хора ще бъде от решаващо значение за оцеляването им. Освен това ние обичаме да се вайкаме и да търсим виновник, вместо да се съсредоточим върху намиране на конструктивни решения в трудните ситуации. Да се надяваме, че драмата в Япония, ще ни припомни че животът е крехък, а бедствията - непредвидими. Че е нужно смирение пред стихиите и запазване на човешко достойнство, доверие и взаимопомощ, за което ярък пример в момента ни дава японският народ.
Фокус: Как може човек да не се поддава на паниката?
Аделина Тодоровска: Като мисли за това какво е добре да направи за себе си и за другите, в противовес на това да се съсредоточава върху опасностите и заплахите. Мисленето за заплахата и поддаването на страха довеждат до паника, а паниката блокира действията и намалява критичността. Да можеш да преодолееш паниката е въпрос на личностна зрялост - изградени нагласи, начин на мислене, психическа устойчивост. Няма рецепта. Има традиции, култура, лична история…..трудна работа.
Фокус: Каква е правилната нагласа на хората, за да оцелеят при бедствия?
Аделина Тодоровска: Като продължение от предишния Ви въпрос - американските и японските деца биват приучвани отрано, че от всяка тежка ситуация има поне 10 успешни начина за излизане. В немските детски градини децата излизат на разходка всеки ден, независимо дали навън вали дъжд или е 20 градуса под нулата. И при това им се казва - няма лошо време има неподходящо облечен човек. Ето как се внушава нещо много важно по пътя към достигането на зрялост – не светът трябва да се подготви за теб, а ти трябва да се подготвиш за света. От ранна възраст ти знаеш - по-добре да си облечеш якето, отколкото да хленчиш, че е студено. И че не бива да се отказваш от намеренията си само заради някакъв дискомфорт. Можеш просто да се подготвиш така, че да си устойчив и да се справиш. И после да се радваш – и на разходката и на усилието! Мисля, че отговорих на въпроса за правилната нагласа при бедствия. Бедствията са в главата ни. В реалността на бедствието – просто има повече работа за свършване и толкоз.
Фокус: Каква предварителна подготовка е необходима?
Аделина Тодоровска: В сайта на МВР - Пожарна всеки може да намери конкретни съвети за необходимите неща, които е добре предварително да знае и да подготви, при случай на земетресение или друго бедствие. Но най-важна е вътрешната подготовка – тази в главата, за която говорихме до сега.
Красимира ГЕОРГИЕВА
За сексуалната култура на подрастващите в България Агенция „Фокус” разговаря със сексолога-психотерапевт доц. д-р Румен Бостанджиев.
Фокус: Г-н Бостанджиев, защо празникът Свети Валентин толкова лесно се възприе от влюбените двойки в България?
Румен Бостанджиев: Предполагам, че за много хора у нас възможността „официално” да заявят своите чувства към любимия човек по повод на този празник е нещо важно и ценно. Обръщаме внимание на най-великата сила – Любовта. За мен в тази нова традиция проличава гъвкавостта и откритостта на българина към промени.
Фокус: Според вас галантни ли са българските мъже, когато трябва да се чества Денят на влюбените, годишнина или друг повод на двойката?
Румен Бостанджиев: По-добре е вместо да се оценяваме, да се запитаме – как да бъда по-галантен и креативен в израза на своите чувства. Наистина традиционно ние сме доста пестеливи, когато става дума за спонтанно изразяване на любов и привързаност. Винаги обаче има възможност да се развиваме и да опитаме нещо ново, което би ни обогатило и би внесло повече радост в отношенията ни.
Фокус: Лесно ли българите изразяват любовта си един към друг или сме по-затворени в сравнение с други нации?
Румен Бостанджиев: Още преди повече от век, видни наши народопсихолози говорят за „сексуалната свитост” на българина и типичното ни „черногледство”, което ни дефинира като едни от най-нещастните хора на земята, според едно ново международно проучване. Осъзнаването на този факт обаче е добре да се използва не за самоохулване, а като стимул да се променяме.
Фокус: Каква препоръка може да се даде на мъжете – какво би зарадвало половинката им?
Румен Бостанджиев: Много рисковано е да се дават подобни препоръки. Въпросът не е по някакъв начин да се „отбие номера”, а как човек да намери най-автентичния начин да изрази уникалното си отношение към този, когото обича и на когото държи. В този смисъл подобен израз е строго индивидуален и зависи от личността на всеки отделен човек. Добре ще е, ако все пак се опитаме да изразим по какъвто и да е начин нашата свързаност със значимия за нас човек на този ден.
Фокус: Каква е сексуалната култура на младите хора в България?
Румен Бостанджиев: Това е голяма тема, но най-общо може да се каже, че в сексуалната култура на съвременните български младежи има няколко различни тенденции. Една от тях е т.н. „сексуализация”, която приема жената главно като доставчик на сексуални услуги срещу съответни материални блага, предоставени от мъжа. Най-агресивна изява на тази тенденция е „чалга културата”, която третира мъжете и жените като участници в сексуална борса.
Съществуват и младежи, които в нагласите си и интимния си живот се доближават до хуманистичните ценности на своите връстници от другите индустриални общества. Макар и малцинство, съществуват хора от някои изолирани общности, изповядващи възгледи и следващи сексуални поведения, характерни за предмодерната епоха. За съжаление официално ние все още се правим на „толерантни” спрямо подобни културни различия.
Всъщност, когато говорим за сексуалната култура на ромската общност, няма как да не отчетем присъствието на възпроизвежданата от десетилетия заучена безпомощност. Избирайки сами да се женят рано и да създават децата си, преди да са завършили основно образование, тези хора сами се обричат на мизерия и нищета. Затова промяната в сексуалната култура и репродуктивното поведение на младите хора от тази общност е ключова предпоставка за техния просперитет и възможността им да се интегрират равностойно към съвременните общества.
Фокус: Вие организирате обучения за справяне със сексуални проблеми. Има ли напредък сексуалното обучение на подрастващите?
Румен Бостанджиев: Занимавам се с различни инициативи, свързани с възможностите младите хора у нас да изграждат висока сексуална култура. Това означава те да са по-чувствителни и отговорни към собствените си преживявания и качеството на отношенията, които изграждат с любимите си хора. Става въпрос за придобиване на компетентност в областта на здравето, интимните отношения, общуването и личностното развитие. За мое огромно удовлетворение през последните години образователната ни система става все по-съпричастна към тази идея.
Фокус: Подрастващите разговарят ли свободно с родителите си на темата секс или тя остава табу?
Румен Бостанджиев: Тази тема е доста трудна за повечето семейства. Причината е в това, че тя засяга чувствителни аспекти на семейния живот като контрола на родителите над децата и възможността подрастващите да узнаят подробности от интимния живот на родителите, които те предпочитат да останат в тайна. Въпросът не е в това какво родителите трябва „да кажат” на децата си, а в това дали родителите и децата могат да бъдат достатъчно откровени в един честен диалог, в който се уважават различията, проявява се разбиране и отговорност. В повечето случаи това е сериозно изпитание както за родителите, така и за децата. Именно поради това в образователните програми, които сега разработваме, родителите са включени като важни партньори.
Фокус: До каква степен младите хора получават повече информация от своите връстници, от медиите или от Интернет? И каква е ролята на тези фактори за формиране на сексуалната им култура?
Румен Бостанджиев: Днес Интернет категорично се превръща в най-достъпния и популярен източник на информация, включително и по въпросите на сексуалността. За съжаление количеството на получаваната информация в интернет не кореспондира с нейното качество. Човек може да достигне както до достоверна и надеждна, научно издържана информация, така и до откровени спекулации или тенденциозни публикации, с цел постигне на определен маркетингов ефект. Подрастващите следва да се обучават за това как интелигентно да селектират и осмислят съществуващата в мрежата информация.
Фокус: Какво е направено по отношение на това в училищата да бъде въведено специализирано здравно и сексуално образование?
Румен Бостанджиев: Първата сериозна промяна, която бе въведена от Образователното ни министерство, бе включването на здравното образование в разписаната по нов начин учебна дисциплина „Биология и здравно образование”. Паралелно с това през последните десетина години у нас се реализират две други образователни програми, посветени на превенцията на СПИН и подобряването на сексуалното и репродуктивно здраве. В много от училищата се разкриха „Клубове на здравето”, бяха обучени стотици учители, които водят специализирани програми по СИП, свързани със сексуалното здраве. В момента разработваме и внедряваме нови програми, включващи учениците от всички възрастови групи, които обвързват здравната тематика с личностното развитие на подрастващите и подобряване на техните умения за общуване. В тази своя дейност ние имаме подкрепата на образователното ни министерство, но ключово значение има конкретната активност на отделните общини, директори и училищни ръководства.
Фокус: Какви са основните причини броят на разводите в България да се увеличава в последните години?
Румен Бостанджиев: Със сигурност през последните години у нас намалява броят на двойките, които избират да регламентират отношенията си чрез институцията на брака. В този смисъл е малко вероятно твърдението, че разводите нарастват. Това обаче съвсем не означава, че семейният живот на българите е станал по-щастлив.
Затова в последната програма за сексуално образование, която предлагаме в изданието на издателство Просвета „За любовта и секса откровено”, ние сме включили и теми за избор на брачен партньор, подготовката за семеен живот и родителство. В страни като САЩ, където подобни програми се осъществяват от десетилетия, съществуват безспорни научни доказателства, че те могат да намалят броя на разводите с 30%. Това е сериозна мотивация да продължаваме работата си в сферата на сексуалното образование.
Красимира ГЕОРГИЕВА
Журналистът от „Дойче Веле” Александър Андреев пред Агенция „Фокус”.
Александър Андреев: Изглеждат, уви, според очакванията. Подобни новини „от Балканите” се смятат за нещо обичайно. Знаете примерите от Хърватия, бомбите в Атина (макар и с друга политическа окраска) също се вписват в тази схема. С други думи, България се гледа в естествения си географски контекст и едва ли някой се изненадва от такива събития. Бомбата пред вестника няма пряка връзка с кандидатурата на България за Шенген, но едва ли ще донесе повече кредит на страната в това отношение.
Фокус: Какъв ще е отзвукът за България в международен план?
Александър Андреев: В петък много немскоезични медии публикуваха информации по темата. Избухването на бомба е 100-процентова гаранция за поява в заглавията, както стана и след взрива на входа на редакцията на вестник "Галерия", попаднал в няколко чуждоезични издания. Австрийският „Ди пресе” цитира позицията на ръководството на вестника, което определя нападението като опит за сплашване от страна на вътрешния министър Цветанов, който е в центъра на корупционен скандал. „Оберйостерайхише нахрихтен” отбелязва, че нападението е било извършено непосредствено преди посещението в София на еврокомисарката Сесилия Малмстрьом, която трябвало да провери готовността на София за присъединяване към шенгенската зона. Заради недостатъчния напредък в борбата срещу организираната престъпност и корупцията България е под изостреното наблюдение на Европейския съюз, към който се присъедини през 2007-ма година, пише в информация по същия повод „Залцбургер нахрихтен”. За бомбата съобщи и берлинският „Ди Велт”.
Фокус: Може ли този акт да се тълкува като сплашване, появиха се коментари за „самореклама”. Кой може да има мотив да взривява вестник?
Александър Андреев: Тези версии се появиха и в част от споменатите публикации. Ако питате за моето мнение, аз изключвам както версията „самореклама”, така и някакво участие на правителството или министри в тази история. Звучи ми по-скоро като класическа акция на подземния свят по разчистването на някакви сметки, респективно – изпращане на някакво съобщение, вероятно от едни бандити на други.
Фокус: Има ли връзка между СРС-тата, извадени от вестника, и бомбата? И каква е връзката?
Александър Андреев: Първо, вестникът не извади СРС-та, а продукта на тези СРС-та. Но това е само езикова ремарка. Второ, връзката е много вероятна, макар че без факти нищо окончателно не може да се каже. Видимо е нещо много просто: и със СРС-та, и с бомби се занимават квалифицирани за това хора, а не някакви свободни дизайнери или цветопродавачки. Тоест, трябва внимателно да се види кои от тези хора на държавна служба или преминали в частния сектор са били засегнати, по какъв начин и от кого. И да се отговори на класическия въпрос от римското право: „Кой има полза?”
Фокус: СРС и бомби, свързани с медиите в България. Кой стои зад тези действия – политически поръчки, задкулисни центрове? И каква е ролята на медиите?
Александър Андреев: Близко до ума е, че става дума за борба за политическа власт. Настоящето правителство заложи всичко на картата „борба срещу организираната престъпност” и в този смисъл е най-уязвимо именно по тази линия. Освен това тази година предстоят местни и президентски избори, апетитите са големи, а тъкмо в момента се раздават картите. Така че пак трябва да се попита: „Кой има полза?” Моят отговор е, че полза имат различни фактори в българската политика, но не и умерените политически сили, не и гражданското общество, не и обикновеният избирател. Това е поредната фаза от истеризирането на обществото, а всеки знае, че едно истерично общество се манипулира много по-лесно.
Фокус: В Германия има ли случаи да се взривяват вестници и как би се развил дебатът около подобен случай?
Александър Андреев: Лично аз не помня такъв случай, ако не броим заплахите на левите срещу Шпрингеровия печат в края на 60-те години на миналия век. Разбира се, за бомби и медии често се говори и днес, но обикновено контекстът е ислямисткият тероризъм. Ако се случи такова нещо в Германия, полицията веднага ще мобилизира всичките си сили за бързото разкриване на престъплението, за да може да се успокои обществеността. Дебат ще има едва след като се разбере кой е сложил бомбата и с каква цел. Предполагам, че никой сериозен германски политик не би рискувал в тази начална фаза да дава оценки и предположения. На политиците не им е това работата, задължение на полицията и прокуратурата е да проработят версиите и да открият виновните.
Фокус: Как България се вписва в европейското семейство с подобни скандали ?
Александър Андреев: Вписва се (ако използвам метафората за семейството) като един от дивите провинциални роднини, които решават проблемите с брадви, ножове и шашки динамит от близката каменна кариера. Да не говорим за тона и съдържанието на така наречения „дебат” около скандалите – тон и съдържание, задавани включително и от самия министър-председател – които са нецивилизовани, махленски и не по същество. Уви, тъкмо този тон и тези съдържания, които в повечето случаи са ad hominem, тоест свързани с характера и поведението на определени лица, се разбират и дори харесват от масовия български избирател. И, съответно, не правят особено добро впечатление в Европа, където върховенството на закона и правовата държава са основната спойка на споменатото „семейство”.
Красимира ГЕОРГИЕВА
Интервю по повод 7 май - Ден на радиото и телевизията.
- Доц. Лозанов, днес е Денят на радиото и телевизията в България. Отбелязва ли се той по някакъв начин?
- Самата дата 7 май е спорна. Тя е свързана със стария съветски стремеж да са първи във всичко, което водеше на моменти до малко комедийни ситуации и преиначаване на историята. Съвсем не е сигурно, че Александър С. Попов е открил пръв радиото, което се използва като основание за този празник, тоест в него има малко повече идеология, отколкото обективна история в избора на датата, но това не е толкова важно. Добре е да има професионален празник за радиото и телевизията. Това са медии, като всички останали, които живеят в много ускорено време. Всеки ден тече поток от новини и те имат малко време да се самооогледат и да се замислят за себе си.
Според мен, хубавото на тези празници е да бъде изпълнена една равносметка за това как се движат процесите в медиите. Интересното е, че през предишните години на прехода имаше по-малко интерес, тази година, като че ли повече от обикновено се акцентира на този празник, което показва, че медиите имат нужда от това самооглеждане и от този разговор за тях самите. Медиите сами да се погледнат в собствените си екрани и очи. Празникът е повод за един разговор за медиите.
- Българските телевизии и радия адекватни ли са на съвременния свят?
- В българските медии през последните 20 години има едно изключително развитие и по посока на професионализация – изключително и по посока на въвеждането на основни стандарти. Неадекватността на радиото и телевизията в известен план, която не е толкова българска, идва от новите технологии, които поставят понятието за традиционни медии под въпрос, макар че ние се развиваме по-бавно от много други европейски държави и особено Америка. Традиционните медии са на прага, когато трябва да извършат нещо много радикално със себе си, да почнат да сменят своите подходи, включително и начините си на разпространяване и на комуникация. Ако това най-напред се отразява на вестниците, сега и останалите са поставени пред това изпитание да търсят нов модел, ако щете и ново име за себе си. Разбира се, това не става лесно и предполагам, че ще бъде въпрос на десетилетия, но трябва да се тръгне по този път.
Нашите вестници макар и бавно и трудно се изправят пред този проблем и почват да търсят нови изходи. Все още има една носталгия към старата хартиена епоха, но това е неизбежно. В електронните медии този технологичен скок ще дойде от цифровизацията. Известно е, че у нас се забави доста този процес от обективни обстоятелства. Цифровизацията е въпрос на пари, а у нас по време на криза беше трудно този ресурс да се генерира. Забавянето дойде до голяма степен от това. Цифровизацията се отразява и на съдържанието на медиите.
- Независими ли са българските медии?
- Що се отнася до независимостта и свободата на медиите оценката от гледна точка на външните организации, за съжаление, има една крива, от която не можем да излезем още. Тя слага България в тези класации в по-ниските редове. Този процес започна по времето на Тройната коалиция, както се вижда и от самите класации, както се вижда и от излезлия в „Уикилийкс” доклад на американската посланичка от 2009 година. Той говори за това, че в България няма медийна свобода, че има икономическа зависимост.
Има и други класации, като тези на „Репортери без граници”, които показаха това движение надолу. Този процес е започнал по времето на Тройната коалиция, преди това имаше относителна устойчивост на свободата на словото, като че ли. Това се свързва с това, че се променя въобще представата за начина, по който трябва да се защитава независимостта на медиите. В началото на прехода, през първите десетилетия, свързвахме свободата на словото и нейната защита преди всичко с граждански процес и предпазване от политически натиск и от държавата.
Сега все повече, включително и в тези изследвания, които се правят от външна гледна точка от чуждестранни наблюдатели за България и за медиите, се вижда, че проблемът на свободата на словото е все повече икономически и все по-малко граждански и политически. Но не там е акцентът. Трябва да се търси икономически път, по който да се гарантира независимостта на медиите. В България това е трудно. Нужни са икономически гаранции за независимостта.
При нас това е сложен въпрос, защото самата медийна среда е много разширена, което е хубаво, но тя много трудно може да се издържа от традиционните форми на собственото си възпроизводство – рекламата, разпространението и продажните цени. Влизат и много капитали, които влияят по един или друг начин на медиите. Затова икономическата защита на свободата на словото е свързана с две неща, които са известни. Едното е реална прозрачност на собствеността на медиите, а не само по документи.
И второто е прагове на концентрация на тази собственост, за да не може да се влиза в монополни или някакви парамонополни позиции. Много пъти съм давал пример, как това се отразява на свободата на словото. Въпросът е, че когато един журналист, а добрият журналист е винаги пред уволнение, един добър журналист го уволнят от една медия, когато похлопа на съседната врата, на съседната медия да не отвори там пак същия собственик макар и с друго лице. За това тия прагове на концентрация са много важни. Аз виждам в тази посока защитата на медиите. Аз бях инициатор да започне да се работи нов закон за електронните медии, в който тези теми – прозрачността на собствеността и праговете на концентрация да бъдат водещи.
- Как са се променили българските телевизионери и радио водещи през годините?
- При водещите много цялостно се е сменил моделът. Умберто Еко прави едно разграничение, че в предишния период е имало телевизия на говорителите, а днес телевизия на водещите. Това най-малкото означава, че има много по-голямо право на индивидуална свобода, на импровизация в ефира и от това зависи мястото му в професионалната среда. Професията на водещия в някаква степен се е отдалечила от журналистиката и се доближила до артистичните професии, свързани с импровизация, с бърза мисъл, с остроумие. В това отношение даже има една носталгия към старите традиционни социалистически коментатори, които са по-скоро част от музея на историята на медиите. Има едно приближаване на водещия, включително и на публицистиката, и на информационните и журналистическите предавания към шоуто. Това до голяма степен започна да определя поведението на водещия.
- Не е ли пренаселен българският радио и телевизионен ефир?
- Не бива този въпрос да се решава административно на някакво бюро или в някакъв кабинет. Развитието на медиите е според възможностите и желанието на пазара и бизнеса, а и на хората да слушат. Всичко, което може да се появи, стига да отговаря на регламентите на закона никой не може и не бива да го спира. Единственото, което трябва да се направи е в закона, действително да има такива условия, които да гарантират, че медиите ще бъдат независими и ще изпълняват своите професионални ангажименти, а няма да са механизми за рекет, или форма на продажба на влияние.
- Как интернет влияе на радиото и телевизията? Заплаха ли е за тях, може ли да ги измести?
- Засега прякото отражение на интернет е върху вестниците, но и върху радиото и телевизията предстои. В един следващ етап ролята на зрителя и слушателя, именно благодарение на тази технология и комуникативен интелект ще стане съвсем различна. Зрителите и слушателите ще диктуват до голяма степен програмното съдържание. Идеята, която сега имаме за програма, която някой друг нарежда, а ти само си неин пасивен консуматор все повече ще изчезва и това ще е част от твоята собствена информационна вселена, която ти сам ще си подреждаш и радиото и телевизията ще участват в тази твоя персонална информационна система. Ще се загуби класическата идея за масмедия, която през 60-те години, когато този празник е започнал да се чества, е имало.
Масмедията, като някаква мощна институция за влияние върху хората, а сега самите хора до голяма степен ще са централните фигури в комуникацията. Например, започна блогърската журналистика – журналистика, която се прави от читателите и слушателите, тя няма как по обратен ред да не започне да влияе и върху професионалната журналистика. По този път ще започне тази промяна на медийната среда. Аз съм сигурен, че интернет е механизъм, който силно демотивира процесите. Там има един режим на свобода, който е много по-голям, отколкото на журналистите в традиционната медия, но тъй като това е общо пространство и това са скачени съдове, постепенно ще се прелее свобода и към традиционните медия, за да може тя да оцелее, ще трябва да влезе в този нов режим на свобода и на близост в комуникацията до зрителите и слушателите.
Традиционната медия и блогърите ще започнат взаимно да се съобразяват, а това ще се отрази на гражданската роля на журналистиката позитивно, защото и сега на територията на интернет се развиват граждански процеси. Много пъти там те са свързани с фалшиви каузи, с безотговорно говорене, но с развитието на годините ще се професионализира и тази сфера и ще се въведат стандарти. Интернет ще повлияе за много по-голяма освободеност на традиционната медия, така и традиционната медия по обратен ред ще внесе в интернет минавайки през него, както вече се случва, собствените си професионални стандарти и изисквания.
Красимира ГЕОРГИЕВА
Жика Стояновски: Община Илинден, общините в Македония, а и общините в региона, най-общо казано, имат трудности във финансирането. Проблемите идват от източниците на финансиране. Нуждите са големи и финансирането не може да стигне за всички приоритетни проекти и програми, гласувани от общинските съвети, за разрешаването проблемите на гражданите. Въпросът е - как да се стигне до източници на финансиране и как да се стигне до затваряне на кръга за финансиране на проекти. В Македония се разчита на собствени източници на финансиране на общините, на финансиране от централния бюджет и от допълнителни източници. Собствените източници на финансиране не са достатъчни за задоволяване на нуждите. Дотациите, които се получават от централната власт, на базата на Данък добавена стойност, на други данъци, финансирането на образованието, на предучилищната възраст и обхващането на социалната структура, ако към това добавим и защитата на околната среда, която е един от стълбовете на добрия просперитет - тогава ще видим, че реално не достигат средства.
Фокус: На конференцията споменахте, че в Македония 12 от 85 общини са с блокирани бюджети. Как стоят нещата в Община Илинден?
Жика Стояновски: Община Илинден не е с блокиран бюджет. Тя има добър международен кредитен рейтинг от агенция „Муудис”. Целта ни е да излезем на пазара на капитала, за да можем стратегически да издаваме облигации. Това означава нов модел на финансиране и нови възможности за реализация на капиталови инвестиции. В Илинден търсим финансиране по всички възможни начини. Те са на иновационен принцип, например ползваме възобновяеми източници за енергия. Реално не можем да осигурим средствата, които са ни необходими. Затова спестяваме. Насочили сме средства в сферата на образованието. Имаме кредит от Световната банка за реализиране на проект, който е в крайна фаза, за осигуряване на отопление на училищата, детските градини и общинската сграда. Търсим финансиране главно от чуждестранни и от македонски финансови институции. Стремим се и към европейски фондове. Реализираме проекти за трансгранично сътрудничество. Имаме такива добри примери с България и сътрудничеството е много ползотворно.
Фокус: Вашата община сътрудничи ли си с български общини?
Жика Стояновски: Да, побратимени сме с район Илинден на Столична община. За сега нямаме реализиран конкретен проект, защото още сме в начална фаза на сътрудничество. За това и съм тук, за да се срещна с повече мои колеги и да намерим общ път за това как гражданите на двете държави могат да постигнат напредък и по-висок стандарт на живот.
Фокус: Сътрудничат ли си македонските и българските общини? И как се осъществява сътрудничеството, с оглед на това, че България е член на ЕС?
Жика Стояновски: Македонските и българските общини си сътрудничат най-вече в сферата на обмен на опит, както и в търсенето на финансиране от европейски фондове за погранично сътрудничество между двете страни. Има много проекти за обмяна на опит. Това са много добри проекти, с които ние черпим от опита на българските общини и обратно – те от нашия.
Фокус: Можете ли да дадете пример?
Жика Стояновски: Моята община Илинден работи по проект за обмяна на опит с Община Петрич. Работим в сферата на частно партньорство за обмяна на опит при събирането на отпадъци. Петрич е наш партньор. Ние взехме техния опит, за да видим дали ще работи при нас.
Фокус: Как стои въпросът за децентрализацията на общините в Македония и до колко общините са самостоятелни?
Жика Стояновски: В Македония децентрализацията на общините започна през юни 2005 г. и до сега ние имаме позитивен опит от нея. В голям процент от случаите тя функционира добре и има позитиви за местната власт. Процесът трябва да продължи и по нататък, както и при принципа на субсидиране. При правилно функциониране на процеса се подобряват условията на живот на гражданите. Те най-добре знаят кои са приоритетните проекти, защото точно те знаят кое им е най-важно и необходимо, за да го реализират. Решенията, които ще бъдат взети в местната власт или още по-надолу в общинските райони, трябва да могат да се прилагат. Тогава се получава реална представа, че гражданите са тези, които взимат решения, които след това се изпълняват и се реализират проектите. Както вече казахме, няма пари за всички проекти да бъдат реализирани в едно и също време. Затова се прилага принципът за реализиране на приоритетни проекти, които се определят от гражданите. В това отношение децентрализацията дава най-големи резултати.
Фокус: Какви са най-важните цели, които си набелязва вашата община?
Жика Стояновски: Визията ни за община Илинден е да създадем община, която ще бъде икономически развита, с добри условия за живот на гражданите и с по-добра инфраструктура. Общината трябва да осигури достъп до основни институции. Общинската администрация трябва да бъде ефикасна, ефективна, бърза и некорумпирана. Това са основните елементи, зад които застават всички общини, не само в Македония, но и в региона. Бидейки граждани, ние сме на преден план, а общинската администрация трябва да служи на гражданите. Общината трябва да бъде добър партньор с централната власт, с частния сектор, с бизнеса и с гражданския сектор. Тази връзка трябва да бъде здрава, ако искаме да имаме добра местна власт и добро общество. Това са целите и стремежите ни.
Фокус: Имате ли проблеми, свързани с малцинствен групи, или на религиозна основа?
Жика Стояновски: Не, нямаме в нашата община такива проблеми. Стараем се да намираме превантивни решения. Всички са граждани и всички искат да имат добри условия на живот в общината. Това е платформата. Гражданите имат високо самосъзнание и целите са да дадат своя принос за устойчив растеж на общината.
Красимира ГЕОРГИЕВА
